Дъхът ми спря,

препъна сърцето ми

и то едва не падна

в ръцете ти.

Сълзите ни,

вкаменени от времето

не са ли

солта на Земята?

Бъдещето

е настоящето

гледано от миналото.

Синьото око

на небето

гримирано

с дъга

намига през сълзи.

Дъждът е пречистващ.

Листата пожълтяха

започнаха

да падат

без съжаление

Лятото им

беше хубаво.

Вятърът

кара дърветата

да се повдигат

на пръсти,

за да докоснат

небето.

На брега, унесен в мечти

топъл, мек и златист

спеше пясъка.

Морето плахо

се опитваше

да го събуди

със целувка.

Вървеше бос

с разранени

крака

от парчетата

строшена черупка

на благоразумието.

Слънцето

изми лицето си

във улична дъждовна

локва

След него

врабците

се изкъпаха

във слънчева вода.

Надеждата

се буди сутрин,

сгрява ти деня

вечер заспива

уморена от

очакване

и сбъдва се

в съня.

Скалата

се усъмни

във своята устойчивост

след разказа

на пясъка

за неговото

минало.

Когато

заслепи те

светлина,

знай,

че мрака в теб

изгаря

и удвоената й

сила

очите ти

затваря.